Телепатки

Някога, много отдавна, преди повече от два месеца се случи тази невероятна история, която остави без дъх жителите на един голям град, защото си нямаха друга и по-важна работа от това да се бъркат в чужди работи. Не че ще ги съдя, все пак по този начин тази история достигна до мен, защото тази история е базирана на абсолютно действителни събития. Е, като изключим фантастичните и нелепи работи. Също можем да изключим и разните импулсивни действия. Реакциите на героите също се преувеличени. Но пък имената са на истинските хора! Но стига отклоняване.

Трябва да се върнем малко по-назад, само че . Преди повече от половин година, в един мрачен ден те се срещнаха, съвсем случайно. Всъщност денят не беше мрачен, беше сив и незабележителен. Също като главните герои. Не че те бяха сиви, всъщност имаха много розова и светла кожа, поне мъжът. Неговото име беше Алдоринаталиликс, което е съвсем обикновено име в квартал Триадица на град София за незапознатите с местните обичаи. Та тия двамата бяха тръгнали по работа. Но за сега сме споменали само Алдоринаталиликс, и за да запазим напрежението и атмосферата ще оставим образа, името и появата на жената за по-късно. Не че и тя не е интересна и не заслужава да е водещата фигура, но съдбата ѝ отреди да прави други важни неща по-нататък.

Алдоринаталиликс беше и все още е мъж среден по ръст, среден по сила, среден по хубост, среден по интелект, среден по излъчване. Е, жените казваха, че бил добър в леглото, но ако трябва реално да погледнем нещата обикновено човек можеше да чуе това мнение преразказано от самия Алдоринаталиликс, при това след като се е почерпил малко или повечко, но не твърде много, когато се почерпеше твърде много не го избиваше на хвалебствия, а на суха философия за раждането, смъртта и разстоянието между тях. В оная сутрин Алдорини, както му викаха по-близките или хората, които не искаха да пишат или произнасят дългото му име, стана, но не и преди да се събуди, напляска бузите си с афтършейв, но не и преди да се обръсне. Плесна се по задника, но не и преди да се плесне по предника. Рутината му беше като часовников механизъм. Като зле поддържан швейцарски часовник на Луната – имал голям потенциал, но свършил на грешно място в грешно време и ненужен никому.

Алдорини се облече бързо. Дрехите му бяха, ами, да си го кажем право – грозни. Поклащаха се леко, защото цветовете толкова не си подхождаха, че тихичкото им крещене се усещаше в реалния свят, преминавайки всички бариери на нелепости и абстракции. Преди да излезе понечи да си вземе чадъра, но реши, че сивите облаци отвън не са заплаха за него.

Голяма грешка, поне на първо четене, защото на втората от минута от небето се изсипа с такава страшна сила дъжд, лед, сняг и някакви кафяви неща, които хората дори не искаха и за момент да се попитат какво са и защо падат от небето, пък и от валящите жаби болеше повече. Това беше единствената утеха на Алдорини – неговият чадър не беше ефективен срещу валящи жаби.

Така той се озова във входа на бъдещата си приятелка, която без да подозира какво ще се случи тъкмо се събуждаше…

Пет етажа по-нагоре от мокрия и покрит със сини от паднали жаби Алдорини, живееше една необикновена жена. Всъщност още не беше необикновена, защото още не се беше запознала с Алдорини, но съвсем скоро това щеше да се случи и можем да възприемем, че е била необикновена през целия ден. Та тя си лежеше спокойно в огромното легло. Беше сама, затова си беше позволила да си сложи краставици на очите. Не че вярваше, че са ефективни, но ѝ се струваше много изтънчено. По същата причина си имаше розов халат, розови чехлички, които святкаха като удареше петите им една в друга. Като ги беше купила изсвирваха и закачлива мелодия, но тя успя бързо да ги развали, защото мелодията много и харесваше, самата тя имаше доста груби пети, които не помогнаха много.

Тя се събуди, стана, името ѝ онази сутрин, както и всички други сутрини беше Зафхала.  Тя също се обръсна, разбира се на сходни места с Алдорини. Докато го вършеше се сети колко е щастлива, че не следва всякакви други модни тенденции за тази деликатна работа и все още с тая мисъл в главата отиде да си направи кафе, но не и преди да си навие тюрбан от кърпа на главата, не че имаше дълга коса или че беше мокра. Чак след като си изпи кафето, погледа крайните надписи на сутрешните предавания по телевизията, посмя се на заглавията от вчерашния вестник, реши, че е време да отиде за един душ. Всъщност след като пусна душа и водата я удари по главата и тялото реши, че я мързи за душ. Спря го, напълни си ваната и се разплу като плужек в стачка. Преди да се разпльока, разбира се, сипа шишета с химикали, които без особен труд биха могли да се ползват за отпушване на тръби, особено като ги смесеше. Но пък ѝ миришеха приятно и това ѝ стигаше. Като се разплу запали една дебела цигара и започна да изпуска големи кълба от дим, както тя обичаше да казва – димни кръгчета, но в трето измерение.

Не се задържа дълго във ваната. Нещо отвътре я човъркаше, затова набързо се облече и тръгна да излиза, без въобще да поглежда навън или да обърне внимание на смачканите в прозореца останки от жаби.

Асансьорът не работеше и тя се видя принудена да слезе по стълбите, а на тях, няколко етажа по-надолу седеше мокрия до кости и насинен от жаби Алдорини. Зафхала бързаше толкова, че въобще не го видя, успя да се спъне в него и да паднат заедно по стълбите. След малко се свестиха и за общото им учудване стана като не отделяха поглед един от друг. Един чифт кафяви очи срещна друг чифт кафяви очи, а зад тия очи започнаха да протичат сложни процеси. Процеси много по-сложни от тия, за които си мислите, не че и те не почнаха, но те са си нормални.

От оня миг, в оня сив ден, когато от небето валяха жаби се формира едно трайно приятелство, което за няколко дни счупи няколко бариери. Първите два дена успяха да си кажат всичко, което нормално казват на близките си. През следващата седмица успяха да се напият заедно, да преспиват в чуждата къща за повече от един ден и всякакви неща, които прекрачваха тънката граница на добри приятели към… по-добри.

Толкова време прекарано заедно, толкова споделено време и фактът, че се запознаха в ония ден, когато валяха жаби или нещо друго допринесе за това, което се случваше, но това не е важно, то стана факт. Бавно и постепенно мислите им започнаха освен идеи да споделят и една и съща честота. Научно погледнато това е невъзможно, понеже личните преживявания изкривяват мисълта по един уникален начин, но за 20 000 000 000 години съществуване на Вселената все някога невъзможното е трябвало да се случи.

Когато си в едно помещение с човек със същата мисловна честото като твоята можеш да усещаш чуждите мисли. Тъй или иначе тая история не трябваше да е толкова дълга, затова поуката ще синтезирам в един диалог, една вечеря, която се състоя преди 2 месеца.

Алдорини беше поканил Зафхала на вечеря в хубав ресторант, не твърде изискан, но с добър готвач, приятна атмосфера и тиха музика за фон.

– Благодаря, че ме покани, много мило от твоя страна – но всъщност си мислеше „Какво? Да не смята, че не мога ходя по такива места сама или че не мога да ям вкъщи?”

Алдорини я погледна смутено, но не каза нищо и я заведе до масата, където седнаха.

— За нищо, не се бяхме виждали толкова много време – „Да, тишината и спокойствието бяха само временни, но това са жертвите за приятелите.”

Зафхала реши, че това е съвсем вярно, че самата тя е правила много жертви за Алдорини.

– Изглеждаш страхотно. – „Тия цветове не биха се връзвали дори от другата страна на адската дупка!”

Алдорини се опита да поприкрие най-крещящите части от облеклото си с ръце.

— Благодаря, ти си прекрасна. – „И мога да ти видя ¾ от циците в тая рокля.”

Зафхала нервно придърпа нагоре деколтето си.

– Какво искаш да пием? – „Кажи „ти реши”, кажи „ти реши”!”

„Да реша аз ли? Аз никога не решавам” помисли си Алдорини.

— Нещо сладичко, не съм в настроение за алкохол. – „И никога не съм бил, блаа.”

Зафхала се смути и закима.

– Да, безалкохолно би било екстра. – „Не, само много пиене ще оправи тая каша.”

Алдорини потвърди думите ѝ и когато сервитьорът пристигна двамата в един глас си поръчаха най-големия грамаж от най-силната отрова, с която заведението разполагаше.

Чаша след чаша мислите им ставаха все по-объркани и не обръщаха внимание на това, което си мислят и започнаха да се разбират на по-подсъзнателно ниво.

Разбира се, когато мъж и жена включат на автопилот, пийнат малко и са близки нещата могат да тръгнат само в една логична посока и както Алдорини заяви докато се опитваше да напъха ключа с в бравата:

– Ние сме най-логичните хора, които познаваме и е съвсем логично, затова хайде сега ще споделим малко логика… Хахахахаха…

И двамата избухнаха в смях и няколко минути не можеха да се съвземат.

После се освестиха, успяха да влезнат, да поразхвърлят, да упражнят липсата на контрол над действията си и съответно да заспят. Историята не казва в кой момент са заспали, което поражда интересни въпроси, на които интелигентните читатели ще си отговорят.

На сутринта изведнъж събуждането ги удари като сейф и роял, паднали последователно от стотина метра.

Първата мисъл на Зафхала:

„Мммммммммммм, влюбена съм.”

Първата мисъл на Алдорини:

„Редно ли е да избягам от собствения ми дом?!”

Край

Епилог

Това е една реална история, за реални хора, затова е пълна с глупави детайли, а главната история е разочароваща. Истината е, че всъщност не е истинска история. Не че толкова нелепи неща не се случват, но никой, никога не би си ги признал. Затова тази история е поздрав за всички тия хора, жалки сте, амин.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s