Една Нощ

Една нощ, не преди много време се събудих, а в съзнанието ми още живо се виждаше сънят, който сънувах, а той беше странен през един голям булевард, обграден с високи стълбове, на които светеха фенери и беше абсолютно пуст. Беше ми познат, всичко ми беше до болка познато, а никога не бях стъпвал там, беше като през сън, което си беше така, но не знаех тогава. Трябваше да отида някъде. Вървях и въобще не ми правеше впечатление, че няма никой наоколо. Целта беше по-важна, а не беше близо. Видях да идва трамвай и реших да се кача. Вътре имаше трима души.Познавах ги, бяха ми приятели. Те си говореха нещо, но не отидох да ги поздравя, седях си отстрани и ги наблюдавах. Те не ме забелязваха и тайно бях много доволен от този факт, беше ми изключително любопитно да ги наблюдавам. Бяха много доволни, много щастливи, въобще не ми се щеше да се намесвам.
Спирката ми взе да наближава. Погледнах за последно и си слязох. Бях пред голяма сграда, без никакви архитектурни особености, незабележителна и доста грозна, всъщност. Пътят ми беше вътре, знаех го и си продължих необезпокоявано.
Вътре имаше голямо стълбище. Отидох към него и се отправих към подземните етажи. Имаше дълъг коридор, чиито светлини не работеха в средата и чак в далечината се виждаше светлинка. Това не ми направи впечатление, освен, че си помислих колко лошо поддържат съоръженията в днешно време. Прекосих го съвсем без проблеми и се озовах пред една врата. Беше тежка и масивна, но леко открехната. Влезнах и се озовах пред друг коридор, който водеше към друго стълбище. Качих се на първия етаж – отново коридор, но беше значително по-занемарен коридор. По земята, от самата настилка растяха треви и храстчета, в средата някога беше имало фонтанче, което сега беше цялото обрасло. От тавана се спускаха корените на дървета. Имаше много врати. Първата беше заключена, а отвътре се чуваше драскане на нещо твърдо в стена. Следващата беше отворена. Беше малка класна стая. Прозорците бяха заковани с дъски, но в пролуките се процеждаше ярка слънчева светлина. В този момент обърнах внимание към дъската, където малко момиченце, с празен поглед пишеше. Думите се повтаряха, написани десетки пъти – “Нищо с нещо вещо и горещо”. Подът беше покрит с боклук – предимно хартия от тетрадки и опаковки от закуска. Чиновете бяха обърнати, столовете изпочупени, в дъното имаше саксия с умряло цвете. „Учудващо” –помислих си, последния чин в средната редица седеше непокътнат. Отидох до него. През средата, с черна химикалка, много внимателно беше нарисувана планинска верига, а от едната страна имаше езеро, обградено от по-ниски хълмчета. На столът, който беше от моето дясно седеше малко плюшено мече. През гърдите му беше промушена сламка, която излизаше отзад, а около раната бяха натъпкани желирани бонбончета и дъвка. Поседях още малко, но не видях нищо друго забележително и реших да изляза. Отправих се към следващата врата. Отворих я. Вътре беше много студено, всичко беше покрито със сняг. Помещението приличаше на склад за книги. Беше отрупано със запечатани издания. В средата имаше иглу, от което се вдигаше дим. Реших да вляза вътре. По стените бяха закачени черни рози, а в средата седеше малък пингвин, който забъркваше някаква супа в голям казан. Той сякаш въобще не ме забеляза и си продължи. От време на време стриваше някоя рози в казана и си промърморваше нещо. След като ми писна да седя вътре излязох и се отправих към следващата стая. Там беше есен и стаята беше открито кино, но не даваха филм, о просто имаше насядали хора по пейките, които сякаш чакаха нещо. Въобще не им правеше впечатление, че са стабилно обсипани от пожълтели листа. На една от пейките беше поникнало едно дърво. Отидох при него. Беше цялото мокро. В корените му имаше мътна вода. Седеше и не правеше нищо, но ми привлече вниманието. Не знаех защо, но поседях. Дървото си е дърво обаче, а хората са си хора и тази причудлива компания не пожъна успех. Отидох си от стаята, но нещо дълбоко ме човъркаше. Смело влезнах в следващата стая. Беше като първата, но през дъските се процеждаха лунни лъчи. Беше невъзможно да е минало толкова много време, но беше факт. В средата имаше две стойки, с две платна на тях, на едното един призрак рисуваше, рисуваше как луната разбива дъските и цялото помещение е светло. Другото платно беше празно. Отидох до него и започнах да рисувам. Рисувах стаята каквато е. Като привърших призракът дойде при мен, погледна какво правя и ме изгони от стаята. Вратата се затръшна и заключи. Поех към следващата. Вътре беше много тихо. На една люлка, закачена на масивно дърво се люлееше една пеперуда, а тя беше от ония, които имат страховита физиономия, прелестни крила и са най-нежните на докосване. Отидох и я залюлях, все-по-силно и силно я люлеех, но мястото ми не беше там..
Събудих се, а някой здраво ми държеше ръката, за момент се сепнах, но отново затворих очи и си доспах…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s