Историята на Келара – Глава 2 – Дните след или дните преди

Келара прекара следващите няколко дни в стаята си, където обмисляше, кроеше, прекрояваше и сглобяваше плана си. През това време осъзна, че единственото нещо, което може да направи към момента е да свика всички останали владетели по Земята и да се опита да ги убеди да направят каквото иска от тях.

„Никой няма да се съгласи.“ почти окончателно си помисли тя. Въпреки всичко беше абсолютно длъжна да опита, при това не с идеята да отбие номера и после да въвлече изстрадалия си народ в още една кървава война. Този път дори нямаше да може да се възползва да каже, че противникът е това голямо зло, което трябва да бъде преборено. Как да убеди тези хора, които са жертвали всичко, за да спасят света си, че цялата им борба е била безсмислена, ако не доразрушат всичко…

След като окончателно реши, че ще свика подобен съвет отиде на балкона, който гледаше към гората. Там усети вятъра, който идваше и отиваше отдалече. Тя изрече поканата си. Думите се загубиха из въздуха. Вятърът изсвири нежно в лицето ѝ, обещавайки да го предаде. Така в дълбоката древност си общували хората, в дните, когато и вятърът ги слушал.

Келара имаше много време да се подготви. Тогава откъм стаята си чу познат глас.

– Келара… – изрече той.

Тя се обърна. Чакаше я един от най-добрите ѝ приятели – Безмер. Вече беше започнала да се притеснява дали не го е застигнала огнената съдба на останалите от лагера. След като прекара кратък момент на тиха радост Келара се хвърли върху него и направи нещо средно между прегръдка и много болезнен удар.

– Притесних се. – изрече тя, след като го пусна, докато той драматично се правеше, че се превива от болка.

Сега като го огледа добре видя нещо странно в него. Едната му ръка беше черна, като на места имаше червени пукнатини, които ясно показваха, че все още е жива. Час сега Келара забеляза, че лицето му е изкривено, че всъщност изпитва истинска болка, макар и да полагаше нечовешки усилия да се усмихва.

– Това е нищо, незначително неудобство за новия свят… – изрече той, след като видя, че Келара се е втренчила с ужасен поглед в изгорялата му ръка.

– Всичките ми близки или са мъртви, или страдат, или ще страдат… – започна тя. После спря и се опита да зарови надълбоко тези чувства на слабост.

– Няма нужда да криеш какво ти е на душата. Не и пред мен. – топло изрече Безмер и отново я прегърна. Двамата постояха известно време така, но нито той позволи на болката му да изплува, нито Келара – мъката ѝ.

– Какво стана? – запита все пак тя.

– Предполагам, че не всички изгаряха от желание да се разделят с живота си. Един от старите ти генерали, Испор мисля, реши, че е ще е изключително неблагоприятно за здравето му, ако бъде запален. Не беше съвсем сигурен, затова реши да пробва върху мен. За мое щастие съм по-опасен противник, отколкото изглеждам.

Келара се замисли колко ли точно опасен изглежда Безмер. Беше съвсем малко по-висок от нея, не много по-едър. Дълга къдрава коса, черните очи и половинчата усмивка му придаваха интересен вид, но далеч не и заплашителен. Това се дължеше повече на факта, че тя беше свикнала да го вижда в благородната му светлина, нищо, че беше напълно наясно с другата, с онази, която предпочиташе да не среща никога.

– Ти какво правиш сега? Имаш ли план за по-нататък? – на свой ред запита Безмер.

– Десетки планове! – заяви тя. – Но всички започват от тук, имам нужда от съюзници. Не мога да прекроя света сама. Нямам достатъчно хора останали, а от тези, които са, не знам колко ще ме последват…

– Може би… Може би трябва да се откажем. Може би прекрояването на света е твърде голяма задача, може би е невъзможно.

„Няма нищо невъзможно.“ – на това беше учил Келара баща ѝ. След това ѝ беше доказал, че е така, нищо друго не можеше да обясни победата им.

– Твърде късно е да се откажем. Пък и ако го направим, колко поколения мислиш, че ще минат преди цикълът да се затвори и в тази стая не стоят нашите наследници, чудейки се дали те могат да свършат това, което ние, страхливците не сме? Няма смисъл да отлагаме. – думите ѝ бяха остри, абсолютни и леко заповедни.

– Извинете ме, Ваше Величество. – реше Безмер и с поклон си тръгна от стаята ѝ.

Келара реши, че е време да спи, запъти се към леглото, просна се върху него. Така и не разбра кога е заспала, но се събуди, посрещната от много странен съм.

В този сън тя не беше Келара или човек, въобще. Тя беше вятърът и разнасяше посланието си. Минаваше през равнини, гори, планини и морета. Пред очите ѝ се разкриваха спиращи дъха гледки, сътворени от природата или от човешка ръка. Хората из градовете и селата, през които минаваше, не я посрещаха радостно. В очите им се четеше явен страх. В един момент тя реши да погледне след себе си. Видя разруха, навсякъде от където беше минала беше оставила пустош и измъчени люде. Цели планини се бяха свлекли от ужаса, който разнасяше. Малцина бяха тези, които приемаха това, което тя носеше с разбиране и с радост. Повечето вдигаха заканваш се юмрук на безпомощност, други, не толкова безпомощни, се готвеха за мъст.

Накрая пътят ѝ я отведе обратно вкъщи. Вкъщи всичко беше както преди, нищо не се беше разрушило и тя, в ролята на вятъра, погали нежно народа си. Изведнъж вековете сякаш започнаха да се нижат като минути. В своите обиколки Келара виждаше как светът бавно и постепенно се подобряваше и даже надминаваше постигнатото до нейното време. Хората пак си бяха хора, но никога повече не бяха посегнали към лесния път. У дома картинката беше съвсем различна. С всяка епоха стените на градовете ѝ потъмняваха. Душите на хората също ставаха черни, защото не след дълго изкушението от това да се възползват от старите обичаи и познания бе станало толкова голямо, че не само се бяха върнали към него, но и бяха достигнали нови висоти. Тези бездушни хора, нейните наследници бяха малко петно зараза на планетата, зараза, която след още някой друг век покоси цялата планета. След това нямаше вятър и Келара се почувства разтеглена из цялата Вселена, може би усещането да си мъртъв. В това състояние видя как мракът на нейните хора завзема всичко – дори и звездите. След това настъпи пълен мрак, липса на всичко. Тогава се и събуди.

Половината ден вече беше преминал. „А казват, че сънищата отнемали секунди за сънуване.“ помисли си Келара, докато се разсънваше. Не беше спала много удобно. Може би имаше нещо общо с това, че си беше легнала с всекидневните дрехи, а по тях имаше твърди украшения, които оставяха своя отпечатък. Въпреки всичко ѝ отне забележително малко време да се възстанови от съня, от леките болки и от всичко останало. Отиде пак на балкона си. Цялото небе беше покрито от огромен бял облак. В далечината имаше неголям отвор, където слънцето пробиваше пелената, лъчът се спускаше към гората, отвъд която се намираше полето на последната битка. Кладите вече бяха изтлели. Тази гледка направи впечатление на Келара, защото можеше да се закълне, че преди много години беше видяла съвсем същата картина, от същото място. Дори усещането беше почти същото. Изведнъж осъзна колко много време прекарва в последно време в това да седи и да съзерцава небето, докато главата ѝ се пълни с неконструктивни мисли. Точно тогава усети нещо студено откъм стаята си. Обърна се и го видя. В помещението ѝ стоеше изправено някакво същество, направено от лед. Имаше малка глава, дълго тяло и дълги крайници. Пръстите му представляваха ледени висулки. Келара беше виждала и преди подобна твар. Присъствието му не вещаеше нищо добро.

– Господарят ми Ви изказва най-дълбоките си почитания, царица Келара и Ви поздравява за победата. Също така иска да Ви предам, че войната далеч не е свършила. – леденото чудовище имаше ужасен глас, който караше дъхът на слушащия да замръзва и да преглъща малки ледени кубчета. След като приключи с речта си, съществото най-ненадейно се нахвърли върху Келара, повали я на земята. Тя се опита да се пребори, но леденото чудовище беше прекалено силно. В следващият момент усети как на сантиметри от лицето ѝ се забиват пръстите му, след това тварта изчезна, оставяйки ледените висулки като предупреждение.

Точно тогава в стаята връхлетя и Безмер, заедно с още няколко войника, единият от които държеше огнен нож. Всички замръзнаха пред картината, която се разкри пред очите им. Знаеха, че са се провалили, и че ако леденият дух беше искал да убие Келара – тя щеше да е несъмнено мъртва.

– Съжалявам, усетихме го твърде късно… – тихо каза Безмер докато помагаше на кралицата си да се изправи. След това коленичи до стърчащите от пода пръсти и ги изтръгна. В момента, в който се озоваха извън дъската се стопиха. – Така никога няма да разберем кой е бил… – въздъхна той.

– Много добре знаем кой е, Без. – обади се глухо Келара, след което махна на останалите войници да излязат. Те неохотно се подчиниха и заявиха, че ще останат пред вратата.

Изражението на Келара се помрачи още повече:

– Преди да ме нападне духът каза, че го пращал господарят му, че войната не била приключила.

– Невъзможно! – твърдо заяви Безмер.

– Какво друго остава? – попита Келара.

– Глупаци, тесногръди глупаци, които са се привързали толкова към себе си и идеалния си свят, че са готови на всичко, за да го запазят.

– Не, тук има систематика, тук има мисъл. Цялото това представление е, за да ме разколебае или…

– …Да те накара да действаш по-бързо и по-неразумно. – довърши Безмер. Двамата помълчаха за момент. В главите и на двамата прехвърчаха налудничави идеи за предателства, за бунтове, за всякакви възможности, дори възможността… – Все пак, не виждам как е възможно… – повтори приятелят на Келара. – Много добре знаеш, че няма начин…

– За всичко има начин, Без. Това трябва да има нещо общо с голямото събиране, което ще се състои. Поканата е за всички…

– Няма ли условие да са сред живите като за начало или да не са се опитали да унищожат света?

Отвън, до вратата, тримата войници слухтяха. Това, което чуваха не им се нравеше.

– За какво става дума? – попита един от тях, който видимо беше по-млад от останалите.

Този, който носеше огнения нож и видимо беше най-възрастен въздъхна:

– Не си ли чувал за Сар, Слънцето на Земята?

Другият кимна.

– Нито дума на никого за чутото, разбирате ли? Иначе ще ви обеся за езиците ви! – закани се старият войник. След това заеха нормална позиция около вратата.

От другата страна на вратата Келара помоли Безмер да я остави. Той излезе от помещението и застана редом с другите пазачи отвън. Келара имаше нужда да помисли малко, насаме по възможност. Бавно и постепенно започваше да осъзнава, че няма да може да се пребори сама.

Някога, много отдавна беше чувала за място, далеч на запад, където човек може да намери отговорите на всеки един въпрос, разрешение на всеки проблем. Естествено тя далеч не вярваше на подобни приказки. От друга страна, всяка легенда се основава върху частичка истина. Келара беше склонна да заложи, ако не главата си, то поне ръка, че там някъде все още има нещо, което да ѝ помогне.

От една страна тя съзнаваше колко точно глупаво звучи да зареже царството си, за да се впусне в далечно и опасно пътешествие, в търсене на нещо, което не знае какво е, дали съществува, и ако съществува – дали ще бъде от полза. Беше лудост, беше абсолютно нелогично. Затова изтика тази идея от главата си. Поне така се надяваше, но както често става, когато искаме да се освободим от някаква натрапчива мисъл, тя се загнездва в съзнанието ни.

Келара прекара остатъка от деня си в ровене из стари записки, книги. След като не намери нищо полезно. Това което търсеше не може да намери. Реши да отиде при стария Телак. Преди това размени няколко думи с Безмер, който не остана доволен от казаното. Келара не се сещаше за друг човек, освен за Телак, който да знае повече приказки, при това самият той твърдеше, че половината от тях са се случили наистина. За другата половина се носеше мълва,  че просто един ден ще се случат.

Телак живееше на 15 минути бавно ходене от двореца на Келара, долу в ниската част на града, където къщите сякаш са изсечени в планината. През повечето жилища минаваше мрежа от топли минерални извори, която служеше за отопление и битови нужди. Къщата на Телак беше една от най-старите, самият той произхождаше от стар род на разказвачи. Уви, съдбата беше отредила той да е последния от рода си и не го беше дарила с деца. Затова пък, около къщата му винаги се мотаеха хлапета, които чакаха с нетърпение да чуят някоя друга приказка. Приказките той разказваше всяка вечер в двора пред вратата на къщата му, където палеше чуден огън, който всеки виждаше в различен цвят.

Тя застана пред вратата му и почука. Зачака търпеливо, а отвътре се чу дрезгав глас, но не чу какво точно вика. След още известно време портата се отвори и пред Келара застана дребен мъж, на видима възраст около 80, имаше сива коса и брада, които обгръщаха главата му. Дрехите му бяха тъмно-червени и спретнати. Обувките му бяха черни.

– Да, да… Какво има? – запита Телак, без въобще да си прави труда да погледне кой го търси.

– Мъдри Телак, идвам, защото искам да ми разкажеш историята… – но Келара не може да довърши.

– За последен път – разказвам истории веднъж на ден, ще чакаш заедно с всички останали! – гордо заяви старецът и затвори вратата пред носа ѝ.

Келара се засмя, но въпреки всичко почука пак. Старчето ѝ отвори, отново не си направи труда да я погледне и запита:

– Какво толкова бързаш, приказките ми няма да избягат.

– Не бързам, ще почакам, но трябва да чуя конкретна история.

Този път старецът я погледна по-добре.

– Аз не работя по поръчка, дете.

– Дори за сполуката на Царството и света?

– Дори и за това. – спокойно заяви.

– Някога, много отдавна, ти ми обеща, че ще ми разкажеш история по мой избор.

– Обещавал съм подобно нещо само на един човек и тя в момента съм сигурен, че си има по-важна работа от това да слуша истории.

– По-важна работа? Като например сполуката на Царството и света ли? – запита Келара.

– Например.

– Значи е логично, ако някоя от твоите истории има сведения, които да допринесат за това, че тя ще дойде, за да я чуе.

– Може би… – изсумтя Телак.

Келара отново се усмихна:

– Чудя се кога ще ме познаеш, стари Телак?

– Келара, Келара, Келара… Познах те още от първия миг. Колкото по-стар ставам, толкова по-лесно става да се правя на нечул и невидял. Признай си, беше забавно, и ако не беше споменала, че ти трябва спешно информация, щях да продължа да те разигравам по-дълго. Довечера, когато дойде време за истории ще разкажа каквото пожелаеш. Сега влез вкъщи и ще говорим прямо. Влез.

Телак се обърна и си влезе Келара го последва, като затвори вратата след себе си. Вътре не беше осветено, чуваше се тихо ромолене на вода. Човек би предположил, че в къщата на разказвач трябва да има много книги, но Келара не успя да види нито една. Никога преди това не беше влизала в дома на Телак. Доколкото си спомняше той рядко канеше хора вътре, знатни или не. Двамата седнаха на удобни, стари столове, които бяха наредени около скромна маса, на която имаше известно количество храна и напитки. Телак подкани царицата да си вземе нещо, но тя любезно отказа и простъпи по същество:

– Историята, която искам да ми разкажеш е кратка. – започна Келара.

– Не бях ли достатъчно красноречив? Разказвам историите си веднъж на ден! – тросна се Телак. – Не правя изключения.

– Ще направиш изключение, веднъж, моля те. Явно имам причина.

– И каква е тя, малка Келара? – зачуди се Телак.

– Ами, до довечера трябва да замина, трябва да бъда бърза, нямам време.

– Какво пречи да заминеш по-късно или утре? – попита с право старецът.

Келара се замисли. Не беше сигурна, че има конкретна причина да бърза. Не беше казала и на останалите кога точно ще потеглят, но дълбоко в себе си чувстваше, че всяка минута ще е от значение.

– Довери ми се, Телак! – помоли тя.

– Искам да ми разкажеш за… – за момент Келара се спря. Не беше сигурна как точно да нарече тази история. – Искам да ми разкажеш за онази огромна библиотека на запад.

– От тук до тук, през цялото Земно кълбо, все на запад, има десетки, ако не стотици библиотеки, дете, много, от които твърдят, че са Велики. – замисли се Телак.

– Тази, за която искам да ми разкажеш не е много далеч, онази в залива, отвъд морето.

– Трябваше да се сетя, че ще искаш тази… – въздъхна старият разказвач. – Нещо ме съмнява, че ще ме послушаш, ако ти кажа да не ходиш там, че там няма да намериш нищо.

– Отивам и ще намеря…

– Тогава за какво съм ти аз? Какво смяташ, че ще научиш от тази приказка? Не можеш да поправиш всички злини, които са се случили, не и за един живот или за сто… Освен, ако не разрушиш всичко…

Келара погледна Телак право в очите, с такава увереност, че старецът леко подскочи.

– Знам… – тихо изрече тя.

– Това, което търсиш е причината, поради която тази библиотека лежи в руини, никога да не бъде ползвана отново.

– Трябва да отида, просто ми кажи за там, за да знам какво да очаквам. – помоли Келара.

– Келара, Ваше Височество… Отказвам да Ви пратя на сигурна смърт!

– По дяволите Телак! Сар не е мъртъв! Всичко, което правихме до сега е било напразно! Помогни ми! – Келара започна да губи търпение.

– Сар не е мъртъв? – бавно повтори старият разказвач, на което Келара просто кимна. – Това променя всичко. Сигурна ли си. Защо не започна от там, момиче?

Тя го погледна и в същия момент Телак разбра.

– Защото някога му симпатизирах, така ли? Смяташ, че щом като млад съм бил достатъчно глупав да се водя по акъла на луд, значи на стари години ще припна при първа възможност обратно?

– Не съм казала подобно нещо. – заоправдава се.

– Не си, но го мислиш, не лъжи мен или себе си. Видях го в погледа ти.

Той естествено беше съвсем прав, макар и Келара да не го осъзнаваше съвсем напълно. Винаги тази мисъл, за това как Телак се е бил срещу баща ѝ, тлееше дълбоко в подсъзнанието ѝ, толкова дълбоко, че рядко се сещаше, но това не спираше предразсъдъците ѝ.

– Телак, за последен път те моля! – в гласа на Келара се долавяше отчаяние.

– Добре, мъниче… Така или иначе съм твърде стари и твърде съгрешил да се боя за живота или душата си. Настани се удобно.

Част 3 – след седмица

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s