Историята на Келара – Глава 1 – Полето на Кладите

 

Тук и там се издигаха гъсти облаци дим. Келара се беше облегнала една скала, която седеше права и висока на един хълм и гледаше към зелената равнина. Черните стълбове се издигаха високо в небето, където образуваха огромен черен облак. Гледката натежа още повече на раменете на Келара, защото под всяка горяща купчина, мъртви, стояха нейните войници, генерали… приятели. Техните лица, гласове, образи за малко не превзеха съзнанието й. Въпреки всичко, еуфорията от победата я държеше и всичките нещастия на земята не можеха да я държат твърде нещастна… Поне така си мислеше, докато един от стълбовете дим не ѝ привлече вниманието.

Тя потупа скалата, на която се беше облегнала, погледна я и като на стар приятел ѝ заяви:

– Всичко свърши… – всъщност Келара знаеше, че тепърва предстои. Тя постоя още малко, потупа пак скалата и след това се запъти надолу по хълма, в далечината се намираше лагерът й. Там я чакаше празненството за победата. Тя беше седяла дълго при скалата. Беше прекарала немалко време в задълбочена мисъл за нещата, които трябва да стори. Освен това искаше да отложи момента, в който трябва да мине покрай онази клада. Колкото повече се доближаваше, толкова повече забавяше крачка, даже за момент сериозно се замисли дали да не заобиколи. Тази мисъл тя бързо разсея, защото не беше от тези хора, които да бягат от това, което предстои. Някога, много отдавна, беше тръгнала по този път… Така или иначе това вече нямаше значение.

Изведнъж се озова пред огромната тлееща клада. До нея бяха забити флагове. Войници стояха с дълги копия и безизразни лица, по които въпреки това личаха засъхнали сълзи. За тях беше голяма чест да стоят и пазят тази клада. Там, сред десетките трупове, някъде, се намираха останките на бащата на Келара, до него бяха брат й, съпругът й… детето й, целият ѝ свят. Тя отпрати пазачите, които се отдалечиха, но все пак не изпускаха от око кладата.

Келара коленичи и тихичко прошепна:

– Жалко, че няма да видите новия свят…

След още момент стана и завинаги остави тази част от живота си там. Самата тя не осъзнаваше колко осакатена е всъщност и колко голяма част от душата си оставя при тази клада.

След още час ходене Келара стигна до лагера. Там, най-висшите генерали празнуваха, радваха се на победата, разказваха за най-напрегнатите моменти, гордееха се със себе си. От време на време влизаха в спорове кой е бил по-смел, по-велик. Келара ги гледаше и вътрешно се смееше колко жалки са.

– Ваше височество… – всеки един от тях казваше с възможно най-мазен глас, всеки я поздравяваше, всички се правеха, че я обожават. Преди няколко дни не беше така, а след няколко часа щеше…

Тези хора я отвращаваха. Те бяха съвсем същите, като онези, срещу, които се бяха борили. Това, което не осъзнаваха е, че те също бяха част от стария свят. Те също трябваше да си отидат.

– Келара! – някой прошепна, докато тя минаваше покрай празнуващите ѝ подчинени. – Келара! – тя се огледа, гласът ѝ беше познат, знаеше кой е, обикновено въпросът беше къде е. Този път въпросът беше друг.

– Готово ли е всичко? – запита тя, като продължи да се оглежда, защото ѝ беше любопитно къде се спотайва този път.

– Да, конят те чака, време е да се изнасяш, до час тук няма да остане нищо живо.

„Последните убийства…“ помисли си Келара, след това извади последното оръжие, което държеше със себе си и го метна на земята. Ножът се заби в почвата и остана прав

– Последните убийства…! – изрече на глас този път, дълбоко се надяваше всички останали да могат да видят нейното виждане за света. Стомахът ѝ се обърна. Беше почти напълно ясно, че няма да е така. Хората винаги бяха против промяната, особено такава промяна, която ще затруднява животите им.

– За новия свят… – почти ритуално каза гласът, а Келара тръгна към импровизираната конюшня. Там яхна коня си и се запъти към столицата.

Зад нея, не след дълго лагерът пламна. Разнесоха се писъци.

Келара се замисли какво ли наказание ѝ готви Тангра, след като свърши цялата тази история. Тя не се заблуждаваше, че нещата, които върши не са чудовищни, макар и благородни по начало.

Келара язди цяла нощ. Полумесецът огряваше пътя, доколкото можеше, защото завидна част от него минаваше през гората. Там, по дърветата бяха забити множество фенери, които грееха със студена светлина.

На Келара отново ѝ се обърна стомаха. Това удобство също трябваше да си отиде. Всички тези неща трябваше да си отидат.

В един момент се озова на място, където нямаше дървета и небето се виждаше – ясно и чисто. Там Келара спря и погледна към звездите. За момент тя усети мислите и съмненията на всички хора, които някога са се спирали на това място. След момент продължи, може би, малко по-бързо.

Точно, когато тези мисли ѝ се въртяха в главата, в далечината се появи образът на столицата. Издълбана в самата планина, сивите стени се издигаха до небето, флагове се развяваха. Градът сияеше, дочуваха се песни. Там също празнуваха.

Келара се прибра вкъщи по тайни тунели. Не искаше никой да разбира, че се е върнала, връщането ѝ не трябва да съвпада с изгарянето на бойния лагер. Сигурно беше грешка да се връща направо, но нямаше къде другаде да отиде.

В един момент осъзна какво мисли. Нямаше време да се съмнява в себе си.

Внимателно отиде в стаята си, където продължи да планира какво да прави. За момент се спря пред едно огледало. В него видя себе си, самата тя не се намираше за забележителна на външен вид, независимо от десетките комплименти, които получаваше редовно. Беше средна на ръст и тегло, с кестенява коса, светла кожа, зелени очи, широко лице, уста, която беше свикнала да вижда в огромна усмивка, а сега беше някак неутрална. Цялото ѝ излъчване беше сиво. Все пак успя да се усмихне малко.

„Малката война приключи, голямата тепърва предстоеше“ – помисли си тя и усмивката ѝ се обърна наопаки. Мисълта увисна във въздуха, ужасът започна да се разлива, но Келара не му се предаде.

Изведнъж си спомни думите на баща ѝ.

„Дете мое, светът трябва да се промени. Ние живяхме жалко и недостойно. Всичкото зло на земята ние създадохме със собствените си ръце. Някога прадедите ни обвиняваха демони, дяволи и всякакви измислени зли сили за това, което правим, но на всички беше ясно, че ние и само ние сме отговорни за постъпките си. Аз, дете мое съм част от стария свят, ти не си, ти се дете на промяната, ала ако направиш това, което ти завещавам, никога няма да останеш в историята, името ти ще забравят бързо, делото ти ще го възпяват само горите, докато и те не паднат в жертва на времето.“

Слънцето изгряваше.

Част 2 на 16.Януари.2011

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s