В парка

Ето и нещо на български😛

На една поляна, насред обширен градски парк, един старец и един младеж спореха. Те от много време имаха твърде различни възгледи над живота и света. През повечето време все пак успяваха да се разбират много добре. Друг път бяха по-остри един към друг. Тогава се повишаваше глас, прекрачваше се добрия тон, подмятаха се обидни думи, казваха се нелицеприятни неща.

Този ден не беше така. Всичко беше изключително умерено, всяка реплика се обмисляше. Атмосферата беше съвсем леко напрегната, като при приятелска партия шах.

От едната страна старецът извади кутийка кибрит. Взе една клечка и я запали. Малкото пламъче изсъска и загоря бавно.

– Колко магически е огънят, не смяташ ли? – заяди старецът, след това продъжи без въобще да чака отговор – Той е в центъра на цялата ни цивилизация. В миналото дори хората са вярвали, че всеки предмет има заключен огън в себе си. Дори душата на живите се изобразява като пламтящо кълбо от енергия, до ден днешен…

— Глупости, много добре знаеш, че това са пълни глупости.

– Глупости – не, метафори – може би, истина – кой знае… – старецът се подхили и запали нова клечка кибрит, след като старата изтля. След това внимателно си запали лулата.

— Отвратителен навик… – заяви младежът, след което пое лулата от стареца и много на свой ред се възползва от силата на огъня и тютюна. — …на който така добре ме научи.

Двамата известно време се смяха, след което станаха и започнаха да се разхождат из парка. Пролетта все още не беше дошла, затова доминиращите цветове бяха сиво и кафяво.

— Говорехме си за огъня, нали така? – запита младежът.

– Не, не. По-скоро се питах дали вярваш в разни неща, които не съществуват наистина.

— Не, никак даже, за какво да вярваш в нещо, което го няма?

– Добър въпрос и аз понякога се чуда защо вярвам в такива работи.

— Нали това не отива към дискусия за вярата, вече десетки пъти сме си говорили за вярата, сам знаеш, че я ценя, знаеш, че има неща, в които вярвам.

Старецът въздъхна:

– Мислех си, че ще интересно.

— Не ни най-малко, има толкова много казано по този въпрос от много по-мъдри хора, нека не превръщаме и тази история в поредното клише.

– Мислех, че на читателите ще им хареса да прочетат нещо различно тук.

— А аз пък си мислех, че няма да чупим страницата тук. Сега остава и да се случи нещо невъзможно и да се озовем в ония фантастични истории.

Че аз други пиша ли, бе герои мои?!

— Кой го каза това? – младежът очевидно си нямаше и на представа какво щях да му причиня.

Аз, аз го казах, аз съм авторът на тази история.

– Какво искаш добри ни човече? – старецът всъщност беше мой човек и знаеше какво следва.

Ами, така де, тази история повис малко ненаписана на лист хартия, но вчера като разтребвах случайно попаднах на нея и реших да си я въведа на компютъра, ама не беше завършена, висяхте замразени малко след като старецът запали първата клечка кибрит.

— А аз се чудех защо ми се видя, че този разговор се е проточил с години.

Само месеци, доколкото помня, но това не е важно. Та, какво ви се прави?

– Как така какво ни се прави? Това не е ли твоята работа, о създателю.

Кхъм-кхъм. Първо никога не ме наричай създателю, това е толкова тъпо. Второ и по-важно – възползвайте се от възможността. Нали не искате да свършите като ламята или човечецът, или този от историята през прозореца, или като яйцето?

– Какво им се е случило на тях.

Оставиха ме сам да измисля какво да им се случи.

— И какво им се случи?

Ами, първо – лоши неща, второ не ги метнах на тази страница.

– Тоест си се изгаврил с тях и накрая си ги прибрал в някакво тъмно, вмирисано чекведже, където лазят разни насекоми, които обичат да похапват хартия?

Не, по-скоро са в папка с документи, в дигитален формат. Хартиените им варианти изхвърлих.

— А нас ще ни изхвърлиш ли така?

– Нямаме ли право да съществуваме наистина?

Ами, със сигурност ще ви изхвърля, защото да се зариваш с хартия, пълна със стари идеи е много лошо. От друга страна вече сте дигитализирина, а евентуално може и да се озовете из световната мрежа.

— Както са се озовали ония, които ги спомена преди малко ли?

Естествено, че не. Вие сте по-интересни и вече сте по-дълги. Дългите неща не бива да залежават, в тях все пак е вложен много повече труд.

– Защо не ни разкажеш историята за ламята?

Защо вие не направите нещо интересно преди това?

— Какво по-точно?

Ами, какво ще кажете старецът да стане на много могъщ и зъл магьосник, а младежът на войн, който трябва да го убие. Накрая да се окаже, че злият магюосник е…

— Мисля, че този сюжет вече е правен.

– Абсолютно, понякога се чудя дали днешните млади хора уважават авторските права въобще…

Добре, добре. Значи, какво ще кажете старият да стане на арогантен учен, а младият на научен експеримент отишъл на зле и превърнал го в чудовищно същество…

– Искаш да кажеш Джоузеф и Уилям? Тази история вече си я правил, даже си я разширил в английската ѝ версия…

— Кога ще преведеш и другите части?

Един ден… Та, какво друго, какво друго? Искате ли да бъдете герои в историята на Джъгърс хобита?

– Той не умря ли?

— Тази история не е ли на английски?

Всеки е критик в днешно време. Смятате ли да направите нещо интересно или да спирам да пиша и да свърша нещо друго; да хапна, да се разходя? Имате ли вие идея и да знаете, че това да си говорите умнотии в парка не е интересно на никого.

— Значи трябва да отидем на някакво приключение, тъй ли?

Мдам.

– Може ли да е в онази Вселена, знаеш, онази, за която има толкова много казан, но никога няма да я сложиш в някакъв интернет блог, за който не си убеден дали няма да ти я открадне?

— Тоест всички ние, които сме тук сме треторазрядни истории, без истинска стойност за автора?

Много мислите, добре, бъдете история там, но това по никакъв начин не значи, че ще е интересно, не, имам други планове, ще ви пъхна в една много ужасно място, светът след пара…

– Тази история също е на английски, всъщност всичките хубави май са…

Уф, добре, то се е видяло, че нищо няма да излезе, значи – разказвам ви историите и си отивам, че ме домързя нещо…

В оная гора така си живя и после умря една ламя. Беше ламя, но така и не летя. Зло в сърцето си нямаше, не беше като ламя, макар и далеч под люспите ѝ да се криеше душа по-черна от нощта. Ламята не се и движеше. През годините се увиваше около едно дърво, здраво го стискаше в прегръдките си.

Не беше това нещо ламя, беше прост плевел, които се сучеше около млада върба. Тъй се увиваше, че сякаш искаше да я смаже, но трева на дънер се не опъва. Тъй тази ламя ви се, ви се и си умря. А младата върба си растя, астя, докато вече не беше млада върба. Един ден си умря старата върба, дори без прегръдката на своята ламя, съвсем сама.

Какво ще кажете?

— Ти ли си ламята?

– Не, той е върбата.

— Ама как може да е върба?

Ама вие сте ужасни, защо търсите такива паралели, никога ли не ви се е случвало просто нещо да идва отвътре, но да няма обяснение, да не искате да има връзка с вас, но от друга страна всеки като види и си прави някакви грешни заключения. Ламята и върбата не са образи на хора, не са образи на истинския свят и се отнасят повече до самия читател, слушател. Това е смисълът, ако трябва да има смисъл.

Сега следващата:

Един човек си седял на една пейка и наблюдавал хората, които като насекоми пълзели в една или друга посока. Мъчел се този човек да открие закономерност, защото тя била там, защото едно нещо тласка хората. Седи човекът и гледа, но пък нищо не вижда. Гледа навън, вижда навън и сякаш слепи са му очите, защото вижда голямата от голямата палитра на някакъв хаос рисунка огромна. Гледал, гледалл, гледал, гледал и така и не видял нищо, защото продължавал да търси това, което тласка хората. Така и не се сетил да погледне вътре, какво го мотивира този човек да наблюдава. Тъй пред очите му минало много, но не видял нищо…

Тук какво ще кажете?

— Ами, тук съм сигрен, че се отнася за стереца…

– Подробности…

Следваща?

– By all means…

Погледна през прозореца и скочи. Долу, на паважа много добре се размаза. Кост в плът влетя, докато не остана многоцветна пихтия там долу, на паважа. Защо скочи? Ами, казах му тъй и тъй взе, че наистина скочи, а аз просто се питах какво ще стане, ако вярно скочи. Видях, разбрах. Сега смъртта седи с остър сърп над него. Късно. Какво път, глупаци измират всеки ден, 90% от хората са тъпаци, но нищо не казва, че другите 10% не са. Той беше тя или той, както си изберете, тона не променя историята ни най-малко.

Коментари?

— Е, то няма лошо да си луд.

– Никак.

Всъщност защо още не е пролет във вашата история?

Изведнъж паркът се покри със зеленина, слънцето загря по-силно, птиците пропяха не така досадно.

Атмосфера за последната история…

Едно яйце се търкаляло, търкаляло, търкаляло, търкаляло, търкаляо, търкаляло, търкаляло, тълкаляло, търкаляло, търкаляло, търкаляло и накрая се вкаменило…

Е?

— Най-глупавото нещо, което някога съм чувал…

– Не, дори и аз не мисля, че това е мъдро.

Да, но пък това е най-важната история тук!

— Защо?

Защото…

— Интересно.

– Никога не бих предположил, жалко, че никога няма да го напишеш наистина това.

Е, прав си…


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s