Над миналото

 

Над града вятърът довя

черен облак от севера

и дъжд червен изля.

Тъй слънцето отлетя и дойде нощта.

Не остана по пътя ни една душа,

огънят от битката бавничко изтля.

Гаргите мълчаха и се взираха нагоре,

а там половин луна се мержелее и

в очите им искрящо грее.

Те като омагьосани гледат и

остават глухи, слепи за света.

Там след люта битка жив човек не остана,

само кръв, плът и мъка разпиляна.

Едно самичко дръвче стоеше, а листата му

покрили бяха те земята, а под тях

заровена, скрита дебнеше смъртта.

Тая битка бе преди двадесет лета

тогава дух човека безпощадно кла.

Сега няма

– ни свобода –

– ни тъга.

Мъстта също си отмря,

а телата на прадедите още врят.

Призраците им безглас крещят,

„Накажете тиранина жестоко!“

Ала борбеният дух се скри дълбоко.

А сега гледам тоя стар град,

а пред очите ми виждам оня Ад,

спомените ми оживяха, мой ли бяха?

Не помнеха ли, овце ли пак брояха?

Защо всички си мълчаха?

Сякаш не помнеха като ни клаха!

Ще говоря, викам вече дори и под заплаха.

Но моята песен не е за мъстта,

не да изпепелим врага

и да сринем крепостта с пръстта

Чуйте, дигнете се, братя, сестри

и бъдете силни, могъщи и… добри!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s