In the land of purple

I will tell you a short story! It all began in a purple place, where dynamite grew on the trees. It was a magical land where people didn’t know what out meant to be safe. The very land was poison, purple from times long past. Old explosives fed the trees to give fruit to some bombs. Every day hundreds of peopledied in vain, cause their ancestors were greedy and someone had to pay.

An old man lived in a bunker. He had grey hair and blue eyes with which he barely saw anything, but his large ears could detect even the ever so slight sound. This was remarkable for an man who lived in a land where explosions were not only common place, but an hourly routine. It was a necessity to survive he always said. 

Kaboom! One day a huge explosion teared through the sky. It was a big one the old man thought as he could not see the flash of sudden, intense light. It vaporated him almost in an instant. The last thing he heard was the nasty sound of forces tearing through the land, the sound of his doom.

“Of course!”, was the last thing he thought.

Songie [Edited and Extended]

Let me sing you a song,
you can stop for a bit,
listen to me all day long,
don’t stand there, come and sit.
I sing from the twilight zone,
I sing in my fellow’s home!
I sing pretty neat words.
Believe! let’s fly like birds!
But I wish to you only good luck,
and if you don’t succeed at first,
give no amount of fucking fuck,
for revenge you shouldn’t thirst,
but you will not fail, I am sure,
but don not listen to old and stupid me,
I have no idea what you had to endure,
proud of yourself you should always be!
That was my song, I sang from the heart,
there shouldn’t be in your mind a single doubt.
Now I must go, I will be leaving,
I will come back,
I am not being deceiving,
and things shan’t be black!

Genesis of Water

In the beginning there was nothing, the vacuüm of space and God was bored. The music of space was lonely, I mean there was no music and what more lonely than no music at all. Then God decided to do something about he. So he created Hydrogen… and it was good. He filled space with it and was very proud of himself, but got boring soon so he decided to slam two Hydrogen atoms at each other – baam – instant Helium. Now God could talk funny and it was good. So God continued to experiment with matter and it was good.

Some time passed and God had many elements and creating new ones started to feel really boring and besides God didn’t care much about radioactive elements. So it was then when elements were made to form compounds. Then God created water and God was amazed.

And that is how water was made. Next time we will discuss the Hellfire Wars that lead to the creation of the stars.

Have you SEEN the new Skype emotes

A bright yellow face greets me,
it smiles, it makes me feel good,
it makes me fly and be free,
but always I feel the strong root.

They help me communicate with ease,
making them a breeze,
how I wish you didn’t freeze.

Now everything is changed,
they are not the same,
the old that was good is now caged,
the new ones are lame.

I wish I had better choice,
someone could hear my voice
and not like some distant noise.

Time to grab arms and shields,
go fight a horrible war,
the enemy yields
and bring everything to how it was before.

Then the sun will shine again,
like a precious gem,
again we will have them…

We run

‘Run!’, this one word echoed through the corridor. So they ran, dashed forward with all the speed they could master. Their steps echoed, filling the vast network of corridor with sound. They reached a  large room at the end of the corridor. The room lit up and they discovered they were in a dead end, the room having only two other exits, which seemed like elevators and on one of them was hanging a <> sign. There was a giant sofa on the right and three huge lockers on the left. The middle had a fountain and a small potted tree. At the far end were the elevator doors.

‘Barricade the entrance!’, shouted the woman that told them to run. She was medium sized, with dark hair and dark eyes. These people had no reason to do what she said. They weren’t aware even from what they ran.

‘Oh, no, we are not going to do anything until you explain what’s going on!’, a tall man raised his voice. He had a grim face, short hair and what seemed a nasty limp. ‘I hit myself running.’, he explained when the woman stared at his leg.

‘It is how they get to you…’, she said very slowly. Everybody stepped back from him, ‘Mister, what is your name?’

‘Joe…’, he replied.

‘Joe, I want you to be very, very calm, go sit there!’, she pointed at a large sofa, ‘The others, tell me your names and for god sake, barricade that door!’

So Abby, Rose, Abdul and Bill blocked the door while the woman was examining the Joe’s leg.

‘Nothing is wrong with you, false alarm.’, she concluded.

‘So, what is your name?’, Joe asked.

‘Oh, I almost forgot, I am Sofia and we are in great danger.’

‘Yeah, do explain’, the others joined in the conversation.

‘It is the pink.’, Sofia started, but has interrupted by Abdul.

‘You mean like in that movie…?’, he asked.

‘They made a movie out of all this!?’, she looked shocked, ‘Never mind, then you know what it’s all about, so I will dispense with the explanations.’, Sofia paused, ‘The elevator cannot be called from here, we need to survive until morning, when the next shift will arrive.’

‘Who are you exactly, Sofia?’, asked Rose.

‘I am a…’, she began.

‘Excuse me!’, cried Bill, ‘I don’t feel so good…’, and he collapsed. Sofia rushed to him. His leg was bright pink, almost glowing.

‘Shit!’, Sofia exclaimed, ‘This is most unfortunate…’

‘What does it mean?’, Abby asked.

‘Oh, it means we’re all dead’, answered all the others at the same time. They all sat on the floor, while Sofia continued to examine Bill’s leg, soon he came together and claimed he was fine. Sofia doubted that, but didn’t let that slip, she just winked at Bill to his astonishment. Suddenly the sealed door started shaking, like something was trying to tear an opening through it. Sofia stood up. Something hit the door again. She approached the door and placed her hand on it. Hit!

‘We have less than 15 minutes before they break in.’, she shared. Then she strolled to one of the lockers. It looked locked but she did something and opened it. It was full of weapons, ‘Grab something that makes you feel comfortable!’, Joe looked distressed.

‘I haven’t used a gun, ever.’, he muttered.

‘Then you’ll need something user friendly.’, she picked a small silver gun, ‘It’s point and click.’, she smiled while handing it over, ‘I am impressed that all of you can handle firearms!’, she looked at the others. They were just shocked, ‘Oh!’, Sofia was disappointed, ‘Point and click for everybody that is!’, she made a clicking sound.

They got armed as fast as they could. Then they discussed their plan, took their positions and waited, while their enemy was banging at the door with all its might. Time slowed to a crawl. Every hit on the door lasted a century. And then it broke, ‘Open fire!’, Sofia shouted. Whatever was trying to come through that door did not expect what came for it. The people fired steadily for 20 seconds, then they ran through the door, down the corridor, making twists and turns in the planned pattern. It was almost amazing that none got lost. They found themselves in front of a massive door which was marked with <>. It had no visible handle or any means of opening it. Sofia touched the door, then made some sort of a gesture on the steel surface. To the rest it seemed almost artistic.

They entered another room. That one had a huge window on the far side. It seemed night time. There were stars in the sky, but no moon. The room had no other light other than few blinking red LEDs lacing the edges of the room. Those indicated some sort of an alert status. But none had seen other alert signaling systems on that building.

Sofia reached down her pocket and grabbed her flashlight, turned it on and lit up the right wall. It had a big sign <<E M E R G E N C Y     E S C A P E     P O D S>>.

‘Escape pods to where?’, asked Abdul and the others looked at Sofia puzzled.

‘Down to Earth.’, she answered quickly then pointed at the pods’ entrances, ‘It is time to bail…’, she grabbed Bill by his hand, ‘Not you, Billy-boy!’, he looked with panic in his eyes at her.

‘What do you mean, not me?’

‘You have the pink, I cannot let you go down to Earth where there are billions of people… And I am going to need some help in what I am planning.’

‘The Earth? Aren’t we on the Earth?’, asked Abby.

‘No’, Sofia whispered. She wondered how they haven’t figured out that they were thousands of miles away from home. That this special building of theirs was in open space. ‘People can be so gullible’, she thought.

‘I would ask you to warn people down there, but the people that can do anything already know of the situation, just go home and be safe!, Sofia waved at the all of them. They reluctantly climbed in the escape pods which soon fired. She didn’t tell them that it was a two day journey back to Earth.

Sofia looked at Bill. He wasn’t very happy that he couldn’t go back home but she saw that he was very anxious to discover what was all this about.

‘We will no longer need guns.’, Sofia said when she saw that Bill was collecting the guns that the others have discarded.

‘Ok.’, he nodded, then very slowly turned his face at hers and asked, ‘’What is this pinkthing. And am I in any danger?’

Sofia laughed and didn’t answer, not right away. Rather than that she pointed at the corridor and started walking past. Bill soon followed, wondering where the hell were they going. Sofia remained silent and walked in a medium pace, indicating that they weren’t in any immediate danger. The corridors had windows, but they didn’t show the exterior of the space station. Instead they were high resolution monitors programmed to show a changing weather outside, like they were on a skyscraper. Bill was amazed at the detail of this illusion. Nothing in that corridor reminded him of space travel. There were even fountains and potted plants, just like in any fancy HQ building of a rich corporation.

They once again stood in front of a door that didn’t look quite like the rest. These seemed were the doors to the service rooms of the station. He could have sworn he’d seen dozens of them on the different floors, but then they looked like wall ornaments. Funny thing is the human brain, always accepting the most likely thing imaginable. Sofia once again touched the door but nothing happened.

‘Damnit!’, she cursed, ‘I cannot open it! And this is the main control room. Everything we need is right behind that door.’

‘And we can’t blast through it?’, Bill asked.

‘This door is made from a 5 inches thick alloy that I can’t even begin to name. Something with poly and lots of stuff. Never mind. There’s an auxiliary control room.’

‘Then, let’s go, lead the way!’

‘Well, it’s on another deck and elevators are reprogrammed. He have to… climb down on foot.’

‘And how much time it would take us down?’, Bill was guessing where this was going.

‘16 hours, assuming that we have the clear direct path.’, she said. That was disappointing. They might as well wait for the elevators. ‘There is another way.’, she quietly said, ‘But it is very dangerous.’, Bill swallowed slowly. Whatever did she mean?

‘One deck above us is the experimental lab. There they have a working prototype of a molecular transporter device. There are two problems with that.

One – that device requires enormous power, so it has to have a working fusion reactor to power it. That is where the drama is. In case of alert all fusion reactors are automatically shut down, to prevent meltdown…’

Bill looked at Sofia. He had no idea how to restart a fusion reactor and by the look on her face – neither did she.

‘Well, there is another way to get the required power. There is a micro station in orbit around this station that is used to gather information on solar radiation and via radio adjusts the shielding on the station. It has a small fusion reactor that does not shut down, on account of being uninhabited, if there is an accident on board it will just break orbit. If it is still out there, we can get all the power we need. We just need to find a way to transfer that power.’

‘Isn’t there a power relay…’, Bill started.

‘I don’t think it’s called a power relay and I don’t think such a thing exists. I mean for the kinds of power we need it doesn’t…’

‘There is no way to transfer all that power from that far away. The reactors are down and you have a software security engineer. Isn’t that helpful. But I really want to know what the pink is… In that movie, they didn’t explain, leaving a cleaver ploy for a sequel.’

‘I am not sure how to explain either. I am in a very unique situation, I don’t really know that much about the pink. It is a creature, creatures, shadows, smoke and dust or just a legend. I am not sure. This is new to me too.’

‘Then, what is it with my leg?’, Bill asked very seriously.

‘Nothing is wrong with it, don’t worry.’, Sofia smiled. Bill felt kind of played.

‘So you chose me at random.’

‘Well, your fainting scene did help… But yeah, anyone would’ve done.’, she explained. They were still walking towards the experimental lab. They reached the end of a corridor. There Sofia opened a hidden hatch and they climbed up. It seemed like and eternity. They didn’t talk cause they knew that only thing that was on their mind was how to get to the power source. Sofia started singing a soft tune.

Aye, Heliina, aye!

I can see it in your eye,

you’re unwilling to lie,

letting apathy die

‘What is that?’, Bill wondered out loud.Sofia didn’t answer but she didn’t sing anymore. They again continued their journey in silence. It was the perfect time for something bad to happen. And naturally it did. A loud hissing sound filled the narrow passage.

‘’What the…!’, Bill exclaimed.

‘Hull breach!’, Sofia shouted and hurried up, ‘We need to exit this passage or we will die!’, dying didn’t sound very nice so they climbed out of the nearest hatch and sealed it.

‘So much for that plan.’, Sofia said, struggling to breathe.

They were in a very dark room.

‘What is this place?’, Bill asked.

‘Oh, … shit!’, she sighted upon realizing where they were, ‘Cybernetic experimentation.’

Suddenly the room started lighting up. There were a dozen beds. Some of them housed strange creatures. One of the beds looked trashed up. The door on the far end had a gaping hole in it.

‘That solves what the pink is…’, Sofia noted, ‘But then again I don’t know why I called it the pink.’, she approached one of the other creatures that was bound to the bed. It looked like a dog but it had cybernetic implants. It was fast asleep but it looked vicious.

‘If what attacked us was just a cybernetic gorilla, then we must’ve killed it, when we fired at it.’

‘Probably, but…’, she started but she neared another bed that it’s experiment had escaped. Well, saying it was a bed was kind of like saying that the Moon was an asteroid. That bed was freaking huge.It was so huge that it drew their attention for quite a while from the giant creature sleeping on the floor in front of it. Of course, the light was being very disturbing for it. So it awoke and it wasn’t happy. The creature was all covered in metal so they couldn’t tell what it had been. It looked out of our world, anyway. The first thing it did when it fully woke was to roar its throat out at Sofia and Bill. The sound was like a thousand bears scraping their nails against an aluminum surface, whilst riding a supersonic jet. Then it proceeded with grabbing both of them in its giant claws and then it threw them at the wall. That wasn’t the smart thing to do, but it seemed that the creature had no intellect enchantments. It gave the duo precious time to organize a counterattack. Bill saw a pair of electric sticks and grabbed them. They used them like spears, but didn’t foolishly just throw them at the creature, they cornered it. That was their mistake. It may have been afraid of the energy sticks in the open, but cornered it saw no other alternative other than launching its giant body at them, who narrowly escaped, jumping out of its way. It hit the opposite wall, knocking itself out, for the moment.

Sofia and Bill went through the hole in the door and fount themselves in a similar room, but all the creatures had freed themselves. They were now running amok all over the station, releasing all kinds of hazards on board.

‘SELF DESTRUCT INITIATED’, roared through all the comms systems.

‘Just great!’, Sofia muttered. Now they had to get to the primary control room. She wondered where all the crew of the station had gone. Then she remembered the uneasy sounds in the deep right before she started running with all the people on her deck, ‘Bloody cowards!’, she thought. They exited the cybernetics room right into a bulky corridor.

‘Right through here!’, Sofia said and moved a panel, which uncovered another hidden ladder up. They continued to climb. Fifteen minutes later they were finally in the Experimentation Laboratory. They climbed through a hole in the floor. The lab contained huge rooms, connected through a center command room, which housed a console for all the projects. Too bad it hadn’t any connection with station operations. She started up some program on the console and it showed a schematic of the lab. They went through one door which was supposed to lead to fusion reactor control room. There they discovered some luck at last. Reactor 09E was still operational, its emergency shutdown had failed due to unknown reasons. They had all the power they needed for…

‘There is an experimental molecular transportation device on board. We will use it to get to Central Control. One big problem! It has never been tested on humans…’

‘Of course’, Bill thought. These things never get proper testing before being needed in a crisis.

Sofia pressed several buttons to connect the power output of the reactor to the transporter.

‘Shit, the transporter has enough buffer size for barely one human.’, she looked at Bill, ‘You will have to go.’

‘Why me?’, he asked.

‘Do you really know how to operate this device, besides, when you do what I ask you, every place on this station except special quarters will lose life support. The Control Center is a special quarter, it has natural life support… This place will be deader than the vacuum of space.’, Bill made a gesture to disapprove, but she shunned him, ‘I brought you into this mess, I cannot let you sacrifice yourself. Now do as I say… I will be fine, do not worry, I will find a safe place.’

‘Can’t you transport right after me?’, he asked.

‘I will try’, but cannot gamble, ‘Once you are in the Control Room, you need to do two things. First – raise the emergency life support system, meaning raise the shades from the forest on the lowest deck. It is connected with the life support system of certain areas. Second. There is an Electromagnetic Pulse Device on board, build within the station. It can generate enough disruptive energy to destroy all the cybernetic organisms on board and render all the tech useless. Don’t worry. Help is on the way. In three days you’ll be evacuated. So will I, I hope. Before that you have to give me 20 minutes to do something, understand?’, Sofia explained and Bill nodded. He climbed in the transporter. It was a tiny space which had tubing all around it, energy surged from cables connected to the device. Sofia entered something in on the computer and Bill disappeared in a puff of smelly smoke, ‘Hope I didn’t fry him.’, she thought. Now that she was all alone, she headed to the temporal mechanics lab.

There she found a young woman asleep, oblivious to the danger. She woke her up gently. The other woman was very shocked at the face that greeted her. It was her own. Sofia briefed herself, but deliberately left some details she had come to acquire on her own. Future Sofia made some adjustments to a time travelling apparatus and made it operational. Just as present Sofia was getting ready to go to the past she asked about the nature of the danger.

‘Oh, it’s the pink…’, she said and sent her back in time. The memory of her shouting run to the people echoed reassuring through her brain. Now she was truly on her own. She could try to transport herself after Bill, but she was truly afraid of that machine, which was ridiculous. She had travelled through time and space and now she was afraid just to travel through space. As she was contemplating about this the EMP hit the station and all technology froze up. It gave her a headache and she fainted.

* * *

She awoke. She and Bill and several other that were not evacuated from the station were on board a very strange shuttle. It looked very alien in nature.

‘They just answered our distress, they will bring us home…’, she heard Bill saying to her.

‘Aliens!’, she thought, ‘What a load of crap.’, then she fell asleep and dreamed of ponies…

A Penguin Story

По идея на и с любезното съдействие на Цвет…
Слънцето си седеше на небето и си печеше. Няколко облачета си висяха под него. Те се печаха и топяха маса. По средата се простираше небето, което по стар навик беше синьо. По-надолу пък стоеше Земята. Всъщност не стоеше, а се движеше, но това си е работа за астрономи. Та под слънцето, облаците и небето се простираше един безкраен плаж, който се спускаше съм кротко море. Беше много топъл и мързелив ден, затова нищо не се вълнуваше. Движението беше сведено до минимум. Дори дърветата, които седяха около плажа отказваха да се движат, стиснали листата си и упорито отказвайки да направят най-малкото помръдване.
Сред цялата тая идилия, на средата на плажа, под слънцето и така нататък се беше разположило едно павильонче за царевица. Хапването го продаваше гигантска полска мишка. Когато някой минеше и си купеше царевица, мишката вдигаше похлупака на казана и от него изскачаха сиви облаци дим, които бяха толкова горещи, че в смесица с топлото време отваряха малки пукнатини в измеренията.
По едно време се появи един пингвин. Името му беше Себастиън и беше странна птица. Пингвин, който обича топлото? Нима е възможно да същестува подобно изчадие? Може и както всяко подобно същество си има своето обяснение.
Пингвините ги мътят мъжките, както добре знаем. Себастиън не се различаваше по това от останалите. Проблемът беше, че баща му беше запален пушач. Дори и в най-големите ледове всеки можеше да познае бащата на Себастиън. Той винаги ходеше със запалена лула, в която тъпчеше всякакви неща. Най-много обичаше мустаци от тюлен. Те го опияняваха и пренасяха в други земи, където студът беше по-умерен, а животът по-лесен. Всъщност мустаците от тюлен предвиждат бъдещето и клетият пингвин виждаше резултатите от Глобалното затопляне.
Един ден, докато си запалваше лулата една искра прехвърча и запали яйцето на Себастиън. Така той се излюпи много преди останалите, а в сърцето му винаги остана любов към горещината и…
…екстремните спортове.
Себастиън не можеше да се сдържи да не опита от топлата царевица. Трябваше да опита и се домъкна до казана. Лигите му потекоха, докато гледаше как излизат топли пари от казана, как самата царевица пулсира, а солта, която мишката ръсеше с умение се стопяваше сантиметър над царевицата. Себастиън хвана вкусотийката и си плати. После се запъти към най-слънчевото място на плажа. Там се изтегна, а пясъкът беше толкова топъл, че сам се сготвяше. Носеше се миризма на печен пясък… и на печен пингвин.
Моментът беше настъпил. Всички планети в Слънчевата система се бяхо подредили в зиг заг, за да могат да наблюдават това събитие.
Меркурий гледаше обнадежден, сега щеше да разбере дали е открил живот, който би могъл да живее на него.
Венера гледаше недоверчиво.
Земята плачеше, защото предвкусваш как ще загуби още едно свое чедо.
Марс беше в стачка, защото червеното не било на мода.
Юпитер и децата му бяха затаили дъх.
На Сатурн му опадаха пръстените от вълнение.
Уран и Нептун се бяха сгушили и ползваха момента да си изразят скрите хомо фантазии един към друг.
Плутон още си мислеше, че е планета.
Самото слънце се напъна, за да не грее толкова силно…
Царевицата се задвижи с бавна скорост към човката на пингвина. Милиметри деляха блаженството от Себастиън.
Естествено всичко се обърка в последния момент. Една чайка се спусна към царевицата и я грабна.
Всичко стана на забавен кадър пред очите на Себастиън. В един миг вкусваше царевицата, в следващия я нямаше, а в третия вече гонеше някаква птица. Чайката летеше ниско заради тежестта и Себастиън се клатушкаше след нея. Отстрани гледката не беше особено забележителна. Някаква птица летеше бавно, докато тлъст пингвин се опитваше да тича с късите си крачета и непрестанно се спъваше и падаше, а чайката кръжеше, за да не напредне твърде много.
В един момент чайката насабра инерция и се изстреля нагоре. Себастиън ускори и се засили към едно издадена скала. Размаха крила. Усети въздухът под тях да се раздвижва, усети подемната сила на това, което правеше. Ръбът наближаваше, но решителността не секваше.
Чайката полетя нагоре, а Себастиън скочи от ръба. За момент се задържа във въздуха. После започна безпомощно да размахва криле, след което гравитацията си поиска своето и пингвинът се стовари с цялата си тежест на земята. Там и остана дълго време.
Чайката покръжа още малко и кацна, за да си изяде плячката.
Няколко часа по-късно се върна при Себастиън и кацна на него. Той беше жив, но обмисляше. Отмъщение! Когато се понечи да грабне птицата успя да хване само въздух, а чайката безсрамно отлетя, но не и преди да изцвъка парче въглища…
Така пингвинът Себастиън и чайката Живка откриха как се правят въглища. Жалко, че човечеството се беше изтребило във война…
…за последните залежи въглища…

Една Нощ

Една нощ, не преди много време се събудих, а в съзнанието ми още живо се виждаше сънят, който сънувах, а той беше странен през един голям булевард, обграден с високи стълбове, на които светеха фенери и беше абсолютно пуст. Беше ми познат, всичко ми беше до болка познато, а никога не бях стъпвал там, беше като през сън, което си беше така, но не знаех тогава. Трябваше да отида някъде. Вървях и въобще не ми правеше впечатление, че няма никой наоколо. Целта беше по-важна, а не беше близо. Видях да идва трамвай и реших да се кача. Вътре имаше трима души.Познавах ги, бяха ми приятели. Те си говореха нещо, но не отидох да ги поздравя, седях си отстрани и ги наблюдавах. Те не ме забелязваха и тайно бях много доволен от този факт, беше ми изключително любопитно да ги наблюдавам. Бяха много доволни, много щастливи, въобще не ми се щеше да се намесвам.
Спирката ми взе да наближава. Погледнах за последно и си слязох. Бях пред голяма сграда, без никакви архитектурни особености, незабележителна и доста грозна, всъщност. Пътят ми беше вътре, знаех го и си продължих необезпокоявано.
Вътре имаше голямо стълбище. Отидох към него и се отправих към подземните етажи. Имаше дълъг коридор, чиито светлини не работеха в средата и чак в далечината се виждаше светлинка. Това не ми направи впечатление, освен, че си помислих колко лошо поддържат съоръженията в днешно време. Прекосих го съвсем без проблеми и се озовах пред една врата. Беше тежка и масивна, но леко открехната. Влезнах и се озовах пред друг коридор, който водеше към друго стълбище. Качих се на първия етаж – отново коридор, но беше значително по-занемарен коридор. По земята, от самата настилка растяха треви и храстчета, в средата някога беше имало фонтанче, което сега беше цялото обрасло. От тавана се спускаха корените на дървета. Имаше много врати. Първата беше заключена, а отвътре се чуваше драскане на нещо твърдо в стена. Следващата беше отворена. Беше малка класна стая. Прозорците бяха заковани с дъски, но в пролуките се процеждаше ярка слънчева светлина. В този момент обърнах внимание към дъската, където малко момиченце, с празен поглед пишеше. Думите се повтаряха, написани десетки пъти – “Нищо с нещо вещо и горещо”. Подът беше покрит с боклук – предимно хартия от тетрадки и опаковки от закуска. Чиновете бяха обърнати, столовете изпочупени, в дъното имаше саксия с умряло цвете. „Учудващо” –помислих си, последния чин в средната редица седеше непокътнат. Отидох до него. През средата, с черна химикалка, много внимателно беше нарисувана планинска верига, а от едната страна имаше езеро, обградено от по-ниски хълмчета. На столът, който беше от моето дясно седеше малко плюшено мече. През гърдите му беше промушена сламка, която излизаше отзад, а около раната бяха натъпкани желирани бонбончета и дъвка. Поседях още малко, но не видях нищо друго забележително и реших да изляза. Отправих се към следващата врата. Отворих я. Вътре беше много студено, всичко беше покрито със сняг. Помещението приличаше на склад за книги. Беше отрупано със запечатани издания. В средата имаше иглу, от което се вдигаше дим. Реших да вляза вътре. По стените бяха закачени черни рози, а в средата седеше малък пингвин, който забъркваше някаква супа в голям казан. Той сякаш въобще не ме забеляза и си продължи. От време на време стриваше някоя рози в казана и си промърморваше нещо. След като ми писна да седя вътре излязох и се отправих към следващата стая. Там беше есен и стаята беше открито кино, но не даваха филм, о просто имаше насядали хора по пейките, които сякаш чакаха нещо. Въобще не им правеше впечатление, че са стабилно обсипани от пожълтели листа. На една от пейките беше поникнало едно дърво. Отидох при него. Беше цялото мокро. В корените му имаше мътна вода. Седеше и не правеше нищо, но ми привлече вниманието. Не знаех защо, но поседях. Дървото си е дърво обаче, а хората са си хора и тази причудлива компания не пожъна успех. Отидох си от стаята, но нещо дълбоко ме човъркаше. Смело влезнах в следващата стая. Беше като първата, но през дъските се процеждаха лунни лъчи. Беше невъзможно да е минало толкова много време, но беше факт. В средата имаше две стойки, с две платна на тях, на едното един призрак рисуваше, рисуваше как луната разбива дъските и цялото помещение е светло. Другото платно беше празно. Отидох до него и започнах да рисувам. Рисувах стаята каквато е. Като привърших призракът дойде при мен, погледна какво правя и ме изгони от стаята. Вратата се затръшна и заключи. Поех към следващата. Вътре беше много тихо. На една люлка, закачена на масивно дърво се люлееше една пеперуда, а тя беше от ония, които имат страховита физиономия, прелестни крила и са най-нежните на докосване. Отидох и я залюлях, все-по-силно и силно я люлеех, но мястото ми не беше там..
Събудих се, а някой здраво ми държеше ръката, за момент се сепнах, но отново затворих очи и си доспах…

Телепатки

Някога, много отдавна, преди повече от два месеца се случи тази невероятна история, която остави без дъх жителите на един голям град, защото си нямаха друга и по-важна работа от това да се бъркат в чужди работи. Не че ще ги съдя, все пак по този начин тази история достигна до мен, защото тази история е базирана на абсолютно действителни събития. Е, като изключим фантастичните и нелепи работи. Също можем да изключим и разните импулсивни действия. Реакциите на героите също се преувеличени. Но пък имената са на истинските хора! Но стига отклоняване.

Трябва да се върнем малко по-назад, само че . Преди повече от половин година, в един мрачен ден те се срещнаха, съвсем случайно. Всъщност денят не беше мрачен, беше сив и незабележителен. Също като главните герои. Не че те бяха сиви, всъщност имаха много розова и светла кожа, поне мъжът. Неговото име беше Алдоринаталиликс, което е съвсем обикновено име в квартал Триадица на град София за незапознатите с местните обичаи. Та тия двамата бяха тръгнали по работа. Но за сега сме споменали само Алдоринаталиликс, и за да запазим напрежението и атмосферата ще оставим образа, името и появата на жената за по-късно. Не че и тя не е интересна и не заслужава да е водещата фигура, но съдбата ѝ отреди да прави други важни неща по-нататък.

Алдоринаталиликс беше и все още е мъж среден по ръст, среден по сила, среден по хубост, среден по интелект, среден по излъчване. Е, жените казваха, че бил добър в леглото, но ако трябва реално да погледнем нещата обикновено човек можеше да чуе това мнение преразказано от самия Алдоринаталиликс, при това след като се е почерпил малко или повечко, но не твърде много, когато се почерпеше твърде много не го избиваше на хвалебствия, а на суха философия за раждането, смъртта и разстоянието между тях. В оная сутрин Алдорини, както му викаха по-близките или хората, които не искаха да пишат или произнасят дългото му име, стана, но не и преди да се събуди, напляска бузите си с афтършейв, но не и преди да се обръсне. Плесна се по задника, но не и преди да се плесне по предника. Рутината му беше като часовников механизъм. Като зле поддържан швейцарски часовник на Луната – имал голям потенциал, но свършил на грешно място в грешно време и ненужен никому.

Алдорини се облече бързо. Дрехите му бяха, ами, да си го кажем право – грозни. Поклащаха се леко, защото цветовете толкова не си подхождаха, че тихичкото им крещене се усещаше в реалния свят, преминавайки всички бариери на нелепости и абстракции. Преди да излезе понечи да си вземе чадъра, но реши, че сивите облаци отвън не са заплаха за него.

Голяма грешка, поне на първо четене, защото на втората от минута от небето се изсипа с такава страшна сила дъжд, лед, сняг и някакви кафяви неща, които хората дори не искаха и за момент да се попитат какво са и защо падат от небето, пък и от валящите жаби болеше повече. Това беше единствената утеха на Алдорини – неговият чадър не беше ефективен срещу валящи жаби.

Така той се озова във входа на бъдещата си приятелка, която без да подозира какво ще се случи тъкмо се събуждаше…

Пет етажа по-нагоре от мокрия и покрит със сини от паднали жаби Алдорини, живееше една необикновена жена. Всъщност още не беше необикновена, защото още не се беше запознала с Алдорини, но съвсем скоро това щеше да се случи и можем да възприемем, че е била необикновена през целия ден. Та тя си лежеше спокойно в огромното легло. Беше сама, затова си беше позволила да си сложи краставици на очите. Не че вярваше, че са ефективни, но ѝ се струваше много изтънчено. По същата причина си имаше розов халат, розови чехлички, които святкаха като удареше петите им една в друга. Като ги беше купила изсвирваха и закачлива мелодия, но тя успя бързо да ги развали, защото мелодията много и харесваше, самата тя имаше доста груби пети, които не помогнаха много.

Тя се събуди, стана, името ѝ онази сутрин, както и всички други сутрини беше Зафхала.  Тя също се обръсна, разбира се на сходни места с Алдорини. Докато го вършеше се сети колко е щастлива, че не следва всякакви други модни тенденции за тази деликатна работа и все още с тая мисъл в главата отиде да си направи кафе, но не и преди да си навие тюрбан от кърпа на главата, не че имаше дълга коса или че беше мокра. Чак след като си изпи кафето, погледа крайните надписи на сутрешните предавания по телевизията, посмя се на заглавията от вчерашния вестник, реши, че е време да отиде за един душ. Всъщност след като пусна душа и водата я удари по главата и тялото реши, че я мързи за душ. Спря го, напълни си ваната и се разплу като плужек в стачка. Преди да се разпльока, разбира се, сипа шишета с химикали, които без особен труд биха могли да се ползват за отпушване на тръби, особено като ги смесеше. Но пък ѝ миришеха приятно и това ѝ стигаше. Като се разплу запали една дебела цигара и започна да изпуска големи кълба от дим, както тя обичаше да казва – димни кръгчета, но в трето измерение.

Не се задържа дълго във ваната. Нещо отвътре я човъркаше, затова набързо се облече и тръгна да излиза, без въобще да поглежда навън или да обърне внимание на смачканите в прозореца останки от жаби.

Асансьорът не работеше и тя се видя принудена да слезе по стълбите, а на тях, няколко етажа по-надолу седеше мокрия до кости и насинен от жаби Алдорини. Зафхала бързаше толкова, че въобще не го видя, успя да се спъне в него и да паднат заедно по стълбите. След малко се свестиха и за общото им учудване стана като не отделяха поглед един от друг. Един чифт кафяви очи срещна друг чифт кафяви очи, а зад тия очи започнаха да протичат сложни процеси. Процеси много по-сложни от тия, за които си мислите, не че и те не почнаха, но те са си нормални.

От оня миг, в оня сив ден, когато от небето валяха жаби се формира едно трайно приятелство, което за няколко дни счупи няколко бариери. Първите два дена успяха да си кажат всичко, което нормално казват на близките си. През следващата седмица успяха да се напият заедно, да преспиват в чуждата къща за повече от един ден и всякакви неща, които прекрачваха тънката граница на добри приятели към… по-добри.

Толкова време прекарано заедно, толкова споделено време и фактът, че се запознаха в ония ден, когато валяха жаби или нещо друго допринесе за това, което се случваше, но това не е важно, то стана факт. Бавно и постепенно мислите им започнаха освен идеи да споделят и една и съща честота. Научно погледнато това е невъзможно, понеже личните преживявания изкривяват мисълта по един уникален начин, но за 20 000 000 000 години съществуване на Вселената все някога невъзможното е трябвало да се случи.

Когато си в едно помещение с човек със същата мисловна честото като твоята можеш да усещаш чуждите мисли. Тъй или иначе тая история не трябваше да е толкова дълга, затова поуката ще синтезирам в един диалог, една вечеря, която се състоя преди 2 месеца.

Алдорини беше поканил Зафхала на вечеря в хубав ресторант, не твърде изискан, но с добър готвач, приятна атмосфера и тиха музика за фон.

- Благодаря, че ме покани, много мило от твоя страна – но всъщност си мислеше „Какво? Да не смята, че не мога ходя по такива места сама или че не мога да ям вкъщи?”

Алдорини я погледна смутено, но не каза нищо и я заведе до масата, където седнаха.

– За нищо, не се бяхме виждали толкова много време – „Да, тишината и спокойствието бяха само временни, но това са жертвите за приятелите.”

Зафхала реши, че това е съвсем вярно, че самата тя е правила много жертви за Алдорини.

- Изглеждаш страхотно. – „Тия цветове не биха се връзвали дори от другата страна на адската дупка!”

Алдорини се опита да поприкрие най-крещящите части от облеклото си с ръце.

– Благодаря, ти си прекрасна. – „И мога да ти видя ¾ от циците в тая рокля.”

Зафхала нервно придърпа нагоре деколтето си.

- Какво искаш да пием? – „Кажи „ти реши”, кажи „ти реши”!”

„Да реша аз ли? Аз никога не решавам” помисли си Алдорини.

– Нещо сладичко, не съм в настроение за алкохол. – „И никога не съм бил, блаа.”

Зафхала се смути и закима.

- Да, безалкохолно би било екстра. – „Не, само много пиене ще оправи тая каша.”

Алдорини потвърди думите ѝ и когато сервитьорът пристигна двамата в един глас си поръчаха най-големия грамаж от най-силната отрова, с която заведението разполагаше.

Чаша след чаша мислите им ставаха все по-объркани и не обръщаха внимание на това, което си мислят и започнаха да се разбират на по-подсъзнателно ниво.

Разбира се, когато мъж и жена включат на автопилот, пийнат малко и са близки нещата могат да тръгнат само в една логична посока и както Алдорини заяви докато се опитваше да напъха ключа с в бравата:

- Ние сме най-логичните хора, които познаваме и е съвсем логично, затова хайде сега ще споделим малко логика… Хахахахаха…

И двамата избухнаха в смях и няколко минути не можеха да се съвземат.

После се освестиха, успяха да влезнат, да поразхвърлят, да упражнят липсата на контрол над действията си и съответно да заспят. Историята не казва в кой момент са заспали, което поражда интересни въпроси, на които интелигентните читатели ще си отговорят.

На сутринта изведнъж събуждането ги удари като сейф и роял, паднали последователно от стотина метра.

Първата мисъл на Зафхала:

„Мммммммммммм, влюбена съм.”

Първата мисъл на Алдорини:

„Редно ли е да избягам от собствения ми дом?!”

Край

Епилог

Това е една реална история, за реални хора, затова е пълна с глупави детайли, а главната история е разочароваща. Истината е, че всъщност не е истинска история. Не че толкова нелепи неща не се случват, но никой, никога не би си ги признал. Затова тази история е поздрав за всички тия хора, жалки сте, амин.

Once upon a troll/elf/druid

Once upon a time, an elf and a troll lived in their little corners of the Divine Forest. The elf was short, blond, with giant grey eyes and green clothes, his face was pale and wise. He lived high in a golden tree. From there he observed the whole Forest and knew everything that happened. His knowledge was unmatched by any of the other Forest creatures.

At the other end of that spectrum was the troll. He lived in a hole in the ground. He knew of nothing and cared of nothing but himself. He was enormous and fat, with dark grey skin, small eyes and no clothes at all.

One day a human entered the Forest. The elf saw him at once. The troll would’ve cared not if the poor man hadn’t stumbled upon his cave. That man was a druid and didn’t fear the forests. Not until he faced the troll. The man thought “What a simple creature, unburdened by the troubles of the world.”. His opinion changed when the troll grabbed him by the foot and dragged him into his cave. “Mercy”, begged the druid, but his plead fell on deaf years. The giant threw him in a big hole where there was no chance to climb out and escape. The floor was layered with bones and ripped clothes. A torn hand was hanging from the wall. It was put there clearly as a warning – there is no escape. That alone hinted that the troll had intelligence, potential…

“Hey you, mister Troll, I know you understand me. Answer me!”, the druid shouted with all his voice.

Yes, the troll heard him, he understood him. He always got amused by the pleads of his victims. And, yes, he wasn’t stupid, so he knew something was different now. Something was very different. So he answered.

“Yes, human, tell me what is on your mind.” the troll’s voice was unlike what you’d expect. It was suave and mysterious. He also moved to the edge of the hole and pointed a lamp at the druid, to see him better. That man was dressed in greyish fur.

“Human, I see you are familiar with the concept of taking the lives of lesser beings to make your life easier.”, said the troll pointing at his attire. “You are familiar with the circle of life, are you not.”, he licked his lips.

The druid had nothing more to say so he remained silent and scared to death. It was then when the elf arrived.

“Greetings, fellow Forest dweller!”, he cheerfully said to the troll.

“Nangarash, what are you doing here”, the giant asked.

“To take you dinner away, I am afraid.” the elf grinned.

“Under one condition!” proudly the troll said, “You have to tell me my name!”

Nangarash became pale as a cloud. He scratched his head, looked around shook his head.

“Of course you don’t! We’ve been living in this Forest together for 900 years and you still don’t know my name.”, laughed the troll, “You are really pathetic. Look at me! Nangarash, the stupid elf that knows everything, but what is bloody under his giant hooter!”, he continued to laugh.

The druid’s last hope died. And he knew soon he’ll have to follow.

“I am Halibag! Remember that. Now you can take the human, I don’t like them when they wet their pants nor when they are all covered in wolf flesh, I hate wolf it smells like poo.”, once again laughed the troll.

“Ah, yes, Halibag, would you be so nice to fetch the human for me, I do need him for important tasks.”, so he did and soon the elf was walking with the druid.

“Why did you save me?”, asked the human.

“I need you to do something for me!”, told him Nangarash, “Something that no elf can do.”

“What is that?”

“It’s a little embarrassing…”, the elf muttered.

“Oh, you have my curiosity peeked!”

“Well, haven’t you wondered why elves aren’t the dominant species on Earth?”

“Can’t say that I have…”

“Well, we can’t… count to more than 12…”

The druid burst into laughter.

“Oh, very funny, simple man!”, remarked the elf.

“So, what do you need me to count? All your fingers and toes?”, then he looked at the elves hand. It had three fingers, “You are one messed up species, aren’t you?”

“Don’t get smart with me. Count the trees and you won’t end up as troll supper.”

“You need me to count all the trees?”, asked the druid.

“Yup”, Nangarash answered.

* * *

So the druid counted the trees. It took him two years, but he did. At the end he went to Nangarash and told him the number. The elf seemed impressed.

“Good work”, he said, then smacked the poor human on the head.

The next time the druid awoke he was in a giant cauldron, while Nangarash was cutting carrots in it. A small dragon was tending the fire.

“Have you ever wondered what elves eat?”, Nangarash asked the druid.

“Now I have a pretty good idea.”, the human mumbled when his skin started boiling and separating from his flesh.

The Forest filled with screams while birds continued to sing. Nothing unusual was going on…

“The troll didn’t make me do hard work before he wanted to eat me…”, the druid thought as he slipped away, never to wake up again…

С три стават трилогия

Пътят ми ме отправи към Сердика Център, до който реших да се отправя, използвайки добрия стар трамвай № 20. Някои неща никога не се променят. Мотрисите все още са същите жълтеникави, разбити, миришещи на гевреци. Поне не бяха претъпкани, но това със сигурност се дължеше на факта, че не беше пиков час. С малко търпение, след неизвестно количество време, защото се бях отдал на слушане на музика. Какво съм слушал не помня, но така или иначе това е тема за съвсем друг вид текстове. Е, след това така приятно пътуване се озовах пред тлъстото туловище на Сердика Център. Тлъсто и заоблено, напомня ми малко на една картинка в детска книжка, където един дебел скандинавски бог се излежаваше, докато първите хора се изшмугваха изпод подмишницата му. Колко невероятно точна се оказа аналогията ми, защото аз лично можех да намеря само два входа и изхода, като единият директно се влива във втория или третия етаж, а може би първия, ако броим в сметките партера. Кълна се, дори и с карта ми е трудно да проумея тази сграда. Другите молове също ме озадачават, но поне не се говорят пряко с чувството ми за ориентация. Вътре. Вътре усещането е като в гигантска пещера – широко е, невероятно просторно и в същото време стените сякаш се стесняват с всяка изминала минута. Какво има вътре? Магазини, магазини, магазини и пак магазини. Липсва нещо, което смятам, че е центърът на един мол и всичкият бизнес протича около него, а именно кино. Нека се замислим. По-голямата част от хората обичат киното, обичат да гледат филми, съответно ходят на кино. Ходиш на кино, а докато чакаш да започне филма, да се събере компанията и така нататък се налага човек да се поразтъпче из този мол. Съответно може да напазарува или поне да набележи места, където един ден да пазарува, свиква с мястото, а хората обичат да си ходят на удобни и познати места, факт. Това стана невероятно дълъг абзац…

Луда работа е този мол, но за разлика от другите сгради, в предните две части, то определено си личи, че не е вложена същата нелепа любов към строежа. Не ме разбирайте грешно, Сердика център не е лоша направена сграда или евтина, просто е гигантска конструкция, чийто висш смисъл не разбирам, не става дума за печеленето на пари, магазини има на хиляди места, из цяла София, на далеч по-оживени места. Съответно като се замисли човек започва да си представя най-различни и нелепи неща. Примерно, в складовете на магазините на този мол не стоят купища от стоката му, а таен щаб на Държавната Агенция за Национална Сигурност или пък средище на древен сатанински култ, или всякакви подобни тайни или страховити организации. Естествено, почти сигурно не е толкова страшно, но между секретни служби и просто магазини има дълъг път…

Няма кино в този мол. Няма и игрална зала, всъщност няма нищо, което да те подтикне да отидеш там, освен, ако не живееш в близост. Аз почти сигурно няма да се завърна там по своя воля и далеч не съжалявам. Може би трябва да потърся някое място, което да ми е интересно, защото е невероятно и тъй като това е трилогия, ще се наложи да го поместя тук, за да има хепи ендинг. Отивам на музей, на Археологическия музей…

 

* * *

 

Изглежда е настъпила малка грешка в изчисленията ми. Музеят не работи в понеделник, поне не и в студените месеци, в които съм решил да се развива действието на историята ми… Мисля да се прибирам, вкъщи, където поне няма да се налага да търся кусури на обстановката…

 

КРАЙ